от Робърт Оскар Лопес
Емоционалното насилие може да бъде също толкова лошо, както физическото насилие. Всеки млад човек, който е чувал изречението: „Иска ми се да не се беше раждал изобщо” разбира, че възрастните могат да нанесат огромни щети на зависимите от тях личности, без да оставят ни най-малка синина. Емоционалното насилие е особено тежко, защото не се вижда и е много лесно да се отрече.
Още по-лошо е децата да се чувстват изоставени от една общност, която вижда жестокостта в дома на детето и не прави нищо по въпроса. Когато всички наоколо казват, че това което се случва с детето е нормално и няма причина то да бъде огорчено (дори още по-лошо, трябва да е благодарно), естественият инстинкт на детето е да обвинява себе си, че проявява последиците от лошото отношение, в допълнение към първичната травма на самото малтретиране. Ситуацията е още много по-лоша, ако външните лица, които се намесват, като например лекари, учители, братовчеди или правни органи са на страната на настойниците.
След като прекарах последната година участвайки в дебата за еднополовите двойки отглеждащи деца, мога да кажа следното с голяма увереност: и двете страни в дебата за еднополов брак се страхуват да назоват малтретирането на деца от еднополови двойки. Въпросът е толкова тежък и болезнен, че дори критиците на еднополовите двойки се страхуват до го повдигнат.
Защитниците на еднополовия брак казват, че гейовете биват осъждани несправедливо стереотипно като насилници на деца, така че всяко обсъждане на злоупотреба с деца от гейове се счита като подтисничество. Коментатори, които са против еднополовите бракове пък, като цяло, не искат допълнителния шум около това да се появяват в списъка на хомофоби на Southern Poverty Law Center. Така, че като цяло се появява следният модел: дори, когато се критикуват еднополовите бракове, никога не трябва да се изразява отношение, което звучи обвинително или приравнява хомосексуализма с насилието над деца.
Нека да бъде ясно: не казвам, че еднополовите родители автоматично са виновни за някакъв вид физическо, сексуално или емоционално насилие към децата, които отглеждат. Нито казвам, че те по-малко вероятно могат да се грижат добре за децата си.
Това, което имам предвид е, че дори най-героичната майка в света не може да бъде баща. Така че, умишлено да се лишава дете от майка си или баща си, освен в случаи като развод по сериозни причини или смърт на родител, само по себе си е форма на злоупотреба. (Въпреки че майка ми ме отгледа с помоща на партньорка лесбийка, не се чувствам малтретиран, защото винаги съм знаел, че майка ми не e възнамерявала баща ми да се разведе с нея.)
Това важи не само за еднополовите родители, но и за всеки избор да се отглежда дете в различен от идеалния случай вариант, по причина, която няма жизнено важно значение. Злоупотреба е напремер самотен родител да осинови дете, когато са на разположение много други подходящи семейства с двама родители. Злоупотреба е родителите да се разведат само по причини свързани с тяхното собствено емоционално щастие. Злоупотреба е ЛГБТ двойки да създават деца, чрез инвитро оплождане и след това да ги лишават от майка или баща.
Медията „ходи на пръсти” около въпроса за малтретирането
Два нови броя на Вашингтон пост и Ню Йорк Таймс последния месец заслужават внимание, тъй като нарушиха мълчанието за недостатъците на еднополовите бракове, но все още внимателно избягват думата „злоупотреба”.
След като месеци наред се представяше напудрената картина на еднополовте бракове, Вашингтон пост накрая публикува писмо от Томи Валентин, който предупреждава пропонентите на осиновяването от хомосексуалисти: „ Детето не е стока, която си пожелаваш, като кола или къща. Въпреки споразуменията за „отворено осиновяване” с неговата биологична майка, Кейлър (осиновеното дете) е лишен от уникалното и незаменимо влияние на присъствието на майка и баща в живота му.”
Три дни по-късно Таймс публикува самоанализиращата статия от Франк Литвгут, гей, който отглежда две осиновени деца заедно с партньора си мъж, под заглавието „Неправилният израз отглеждане без майка”. Литвгут заслужава голяма похвала за желанието му да назове цялостния пропуск в отглеждането от еднополови родители, независимо колко обещаващо изглежда за гей двойките:
Да бъдеш дете „без майка” в условията на отворено осиновяване не е толкова просто колкото изглежда, защото майката, която го е родила идва и си тръгва от живота на нашите деца. И когато не е физически там, тя все още присъства (както знаем от много вече пораснали осиновени) в мечтите, фантазиите, желанията и притесненията…
Когато майката влиза в живота на децата ни, това е най-прекрасното преживяване. По- трудно е когато тя си тръгва, не само защото трябва да се разделят с любим възрастен, но и защото на първо място това повдига трудния и болезнен въпрос – защо тя си тръгна.”
Впечатлен съм от искреността на Литвгут. Ни бих искал да го критикувам твърде много, тъй като съм сигурен, че някой от ЛГБТ лобито ще го порицаят за това, че дава твърде много „храна” на критиците на еднополовите родители. Изисква се голяма смелост да признае, че има голяма липса в света на дъщеря му, която не може да бъде запълнена с политически принципи и акции срещу хомофобията. Всяко дете има майка и баща и когато едната фигура липсва, има история, която се преживява като болка, загуба и на моменти срам.
За да оценим героизма на Литвгут да разчупи мълчанието, трябва първо да направим крачка назад и да направим равносметка колко голяма е степента на мълчанието и колко много вреди нанася.
Въпреки че самотното родителство и развода винаги са се възприемали като разбит идеал за женените мама и татко, еднополовото отглеждане на деца се представя като нещо нормално. Ако промяната на възприемането на отглеждането от еднополови двойки е основана на естествени, органични процеси на културална приспособимост би било добре. Но вместо това възгледите на хората се изменят принудително, чрез движението за легализиране на еднополови бракове, неотдавна приети с декрет от Върховния съд.
„Нормализацията“ изисква един вид мълчание от множество страни в живота на едно дете. Загубеният биологичен родител(и) на детето трябва да стои на страна или да изчезне, за да може двама хомосексуалисти да играят ролята на родители. Разширеното семейство трябва да избягва натрапчиви въпроси и не трябва да показва никакво неодобрение, чрез мимики и жестове. Училищата и обществените сдружения трябва да омаловажат честванията на бащинство или майчинство (дори да се анулира „Деня на бащата” и „Деня на майката” и да се замени с „Ден на родителя”). Медиите трябва да се ангажират в масивна пропагандна кампания, пълна с Disney продукции с участието на майки лесбийки, за да се потушат всички възражения или тревоги. Никой не трябва да оспорва твърдението на гей родителите си, че всичко се прави от любов.
Дали мълчанието на толкова много от заобикалящите детето страни ще заличат чувството на загуба? Не. Детето все още чувства загубата, но се учи да премълчава това, защото загубата му се е превърнала в табу, място на репресии, а не място на изцеление и възстановяване. Злоупотребата се завърта в един порочен кръг.
Фактът, че баща гей в статия на „Ню Йорк таймс” пожела да свали маската и да признае, че има нещо нередно, е причина за надежда. Но в края на статията на Литвгут се забелязва отстъпване и поставя реализациите му в рамките на стандартните евфемизми:
„Родителите хомосексуалисти, които са подготвени да се справят с тези обстоятелства, трябва да бъдат внимателни за ефекта върху техните деца. Тези въпроси разкриват уязвимостта на идентичността на децата- идентичност на дете сирак. Външният свят казва отново и отново, не по негативен начин, но фактически – вие не сте като нас. Трябва да дадем възможност на децата ни да изразят тази уязвимост и да признаят тъжните и объркани чувства от това, че са различни. (Както и да покажат гордостта си от това.)
От една страна е добре да имат възможност децата да дадат глас на такива чувства на болка и загуба и съм горд с Литвгут, че не отдава веднага всичко на предразсъдъци. Но въпреки това, все още не може да установи собствената си отговорност за това, което означава по същество злоупотребата с деца. Както всички останали сладникави, ухилени либерали, които ме побъркват, откакто бях две годишен отглеждан от майка лесбийка, той признава болката на детето толкова, колкото да предизвика по-късно разочарование, когато той и поддръжниците му, най- вероятно ще откажат да приемат жалбата му. Той признава няколко неща относно „чувства”, докато все още твърди неоспоримото притежание -„нашите деца” и в скоби „гордост от това”. Децата могат да четат между редовете. Те ще разберат, че това което е в скоби е частта, за която настойниците настояват най-много, с други думи- трябва да си горд с това което сме направили за теб, дори и когато боли.
Проблеми със свидетелствата на деца отгледани в еднополови бракове
В наскоро проведен разговор на четири очи с Дон Стефанович, жена от Канада, която е била отгледана от нейния баща гей и тя и аз се оплакахме, че много деца от еднополови двойки никога не говорят свободно, за това колко несправедливо е било да трябва да се отречеш от майка или баща.
Опита на Дон е сходен с моя: повечето деца на хомосексуални родители, знаем, че се борят с проблеми със сексуалната си идентичност, възстановяване след емоционално насилие, борба с наркоманията или са толкова наранени от детството си, че им липсва стабилността да застанат публично и да устоят на яростната атака от все по-тоталитарното гей лоби, което отказва да признае, че има проблем.
Проучване на Марк Регнър, публикувано преди една година, насочи за кратко вниманието към възрастни, които се борят с последствия, причинени от спорното детство при гей родители. В следващите месеци след публикацията на Регнър, Дон и аз едва успяхме да проведем публичен разговор за нашите борби, защото ЛГБТ веднага пренасочиха вниманието към дебати, които имаха ползи за тях: правото да сключват брак, фактът, че те са способни да „обичат” децата си, както и мнението им, че са били „тормозени” от Регнър. За много деца от еднополовите двойки това е познат опит: броят ни само когато правим така, че гейовете да изглеждат добре. В противен случай трябва да мълчим.
Застъпниците за еднополови бракове имат предимство да избират успешните примери, при което със сигурност ще получат противна похвала, когато изразяват радостта си, че имат родители хомосексуалисти. Тези, които изпитват еднополовите двойки съответно попадат в неизгодно положение. Отглеждането на деца от родители от един и същи пол се оказва много ефективен метод за травмиране на замесените, което ги прави уплашени и тихи, така че никой да не разбере.
От голяма полза е, разбира се, съществуването на ожесточеното ЛГБТ лоби, способно на свирепа емоционална битка срещу всеки, който оспорва отглеждането на деца от еднополови родители.
Когато бях във Франция, психиатър с десетилетия натрупан опит ми каза, че е работил с тежко травмирана жена, която била отгледана от двама хомосексуалисти. Той искаше да я изпрати да излезе публично заедно с мен на 24 март на демонстрацията (срещу гей-браковете и осиновяванията, бел.р.) в Париж, но не посмя да изпита смелостта и: „Все още е твърде слаба”, ми каза той. Като неин терапевт, не би могъл да позволи риска тя да стане публична личност.
Дон и аз сме поставени пред дилема: изглежда сме единствените деца отглеждани от ЛГБТ родители, които сме достатъчно големи, за да изразим какви са грешките при еднополовото отглеждани деца; достатъчно независими за да имаме критичен поглед относно нашето отглеждане и достатъчно силни, за да се справим със злобата на ЛГБТ лобито.
Да спрем играта на отгатване
Подобно на развода и отглеждането от самотен родител, отглеждането от еднополови родители не е спорно или неизследвано – ние знаем, че децата имат по-слаби резултати в живота, когато се отглеждат извън рамките на домакинство от бракосъчетаните биологични родители на детето. Данните, които имаме благодарение на работата на учени като Регнър, показват още по-ясно, че е злоупотреба това, да се принуждават деца да живеят без майка или баща, само за да се задоволят желанията на възрастните.
Още повече всеки, който подкрепя еднополовото отглеждане на деца е съучастник в насилието над деца. Това е вярно например за педиатри, социолози и психолози, които оправдават еднополовите родители, като изтъкват неясни показатели като „емоционално благосъстояние” или „готовност за общуване.” Това, че крият съучастието си зад докторските си степени, прави съучастничеството им още по-малко извинимо.
Дъг Мейнуоринг и аз работим по темата за начините да има разграничение между родители хомосексуалисти и родители от един и същи пол. Родител гей в един брак, в който присъстват мъж и жена или самотен родител гей е по-добре, според нас, отколкото двойката, която отглежда дете да е от един и същи пол, защото в първите два сценария липсва елемента на злоупотреба.
В първия сценарий, детето има майка и баща, въпреки че единият от тях е гей. Във втория сценарий, липсва момента на заместване, няма претенциите, че единият или двамата хомосексуалисти родители без роднински връзки трябва да получат същите любов и уважение, които детето показва към майка си и баща си. Принудата да участват в еднополово отглеждане и заглушаването на всяко признание на това лишаване са елементите, които правят отглеждането на дете в еднополови бракове злоупотреба.
Най- лошият сценарий е: дом, в който родителите са от един и същи пол, който възниква поради съзнателно решена ситуация, а именно за да преживеят да бъдат родители. Има случаи, при които е иницииран развод от единият родител гей, с ясно формулираната цел да създаде нов дом с партньор хомосексуалист, след което се прехвърля и попечителството (често пъти чрез грозен съдебен процес). Или при случаи, в които лесбийка отива в банка за сперма. Или когато двама хомосексуалисти започват дългосрочна връзка с намерението за осиновяване и искат осиновяване по поръчка. Или най-лошото от всичко: двама мъже гейове, обвързани в споразумение със сурогатна майка, която им продава бебето си.
Много застъпници на родители хомосексуалисти твърдят, че това са съвсем благородни сценарии, щом те „желаят” детето, но те грешат. Те налагат своята визия безмилостно върху безпомощното същество и след това принудително изискват благодарност. Фалшивата еквивалентност, която използват, за да накарат детето да „обича” втория настойник от същия пол е принудителна и вредна.
В домакинство необратимо отчуждено от съставните ритуали като ден на бащата и ден на майката е гавра да се каже на детето, че всичко е за негово добро и то не трябва да слуша собствените си чувства, нито връстниците си, нито съседите или други морални авторитети по телевизията, които хвалят майчинството и бащинството.
Гавра е да кажеш на дете: „Ние сме твоите майки” или „ Ние сме твоите татковци” и да очакваш, че детето никога няма да чувства загубата на толкова важна личност в допълнение към вредата, че е отделено най-малко от единия, а вероятно и от двамата биологични родителя – не защото е било необходимо, но защото двамата възрастни настояват за това. Урока, който децата научават от това подтискане на индивидуалността е: силата диктува правото, малките хора са подчинени на капризите на егоистични родители и влиятелните хора могат да налагат „любов” на по-слабите същества с пари или с политическо влияние върху агенциите за осиновяване, семейните съдилища, банките за сперма и сурогатните майки.
Нито един от тези проблеми нямаше да възникне, ако живеехме в свят, където гейовете не гледат на децата като на стока за покупка, но по-скоро като задължение, което изисква жертви, т.е. вие се отказвате от гей партньора, вместо да накарате вашето дете да се откаже от родител от противоположния пол, защото вие сте възрастният.
Когато детето започне да пита „Защо нямам майка?” или „Защо нямам татко?” гаврата се увеличава, защото гей родителите ще отговорят най-често с отговор, който ще предпази тях самите от критика, но така не позволяват разпознаването на наранените чувства на детето.
Да видим какво Роб Уотсън пише в Хъфингтон пост в отворено писмо до съдия Антъни Кенеди:
„ Ако дойдете, ще срещнете двамата ми десетгодишни синове, които най-вероятно ще ви впечатлят, имайки предвид колко представителни, изразителни, учтиви и светли са те. Може да попитате, както много хора, които срещаме, дали те са близнаци. Отговорът ще бъде: „ Те са почти близнаци- рождените им дни са в разстояние на четири месеца.” Хората ще ме погледнат с неразбиращ поглед и аз ще обясня как съм ги осиновил като бебета от различни наркозависими майки, чрез приемна грижа.”
Ако, като стандартна рутина, Уотсън обяснявайки ситуацията си на непознати, се старае да подчертае фактът, че двамата му десетгодишни синове са дошли от „биологични майки, които са наркозависими”, възможно е той да е обяснявал по този начин на синовете си за години наред. И той не е първият гей баща, който съм чувал да обяснява на осиновените си деца „нямате майки, защото майките ви са наркоманки и аз бях единственият, който ви искаше”. Това е най-лошото емоционално малтретиране.
Наглият разказ на Уотсън е отражение на по-голям жанр на манифестите на еднополовите двойки. За движение като лобито на ЛГБТ, което се роди от желанието за откритост, наложеното мълчание на децата от еднополови двойки е престъпно лицемерно. Децата имат ясен план, който да следват, когато ги попитат от къде идват: не говори за банка за сперма; не говори за жена, която те е продала; не говори за грозния развод преди пет години, недей … просто не говори. Просто млъкни и се усмихни. Кажи, че така ти харесва. Иначе ще се случат лоши неща. Отново няма да бъдеш обичан, никой няма да желае да бъде с теб повече.
След една година в тази игра съм станал предпазлив за тази стратегия. Аз нямам тактика за моментално предупреждение на ниско информираните американци, че цялата пропаганда за еднополовия брак (и още повече, все по-мащабното приемане на нетрадиционно отглеждане на деца) е наистина прикритие за системни злоупотреби. Предчувствието ми обаче е, че е време просто да свалим всички маски, да изоставим нашите стратегии и просто да изкажем нецензурираната истина.
Ако смятате, че злоупотребата с деца е лошо нещо, тогава го кажете.
Превод: Асоциация Общество и Ценности
Източник: http://www.lifesitenews.com/news
