Какво е нужно да знаем за хирургическата промяна на пола?

Началото на транссексуалното движение е забравено днес под натиска за даване на права, приемане и толерантност към транссексуалните. Ако повече хора бяха наясно с тъмната и тежка история на хирургическата „смяна на пола“, може би нямаше да са толкова бързи да подтикват хората в тази посока.

Първите транссексуални операции (най-вече за мъже) започват да се извършват в университетски клиники през 50-те години на миналия век и прогесират през 60-те и 70-те. Когато изследващите отбелязали резултатите и не открили действително доказатетелство, че са били успешни, а всъщност доказали, че са опасни, университетите спрели да предлагат такива хирургически услуги.

От тогава частните хирурзи настъпват и заемат тяхното място. Без каквото и да е внимателно медицинско изследване или отчетност за резултатите от операциите им, тяхната практика се разраства, оставяйки срам, съжаление и самоубийства след себе си.

Бащите, основатели на транссексуалното движение

Това движение започва като плод на въображението на трима мъже, свързвани в една обща връзка – и тримата били активисти за педофилията.

Историята започва с д-р Алфред Кинси, биолог и сексолог, чието завещание стои и до днес. Кинси вярвал, че всяко сексуално действие е допустимо, включвайки педофилия, садомазохизъм, сексуална бруталност, инцест, прелюбодеяние, проституция и групов секс. Той провел ужасяващи експерименти с деца и едва проходили бебета, за да подкрепи с информация гледната си точка, че деца от всички възрасти изпитват удоволствие от секса. Кинси подкрепял тезата, че педофилията е нормална и лобирал срещу законите, които защитават невинните деца и наказват сексуалните хищници.

Транссексуализмът се добавил в „репертоара“ на доктора, когато той се запознал със случая на едно женствено момче, което искало да стане момиче. Кинси се консултирал с негов познат, еднокринолог на име д-р Хари Бенджамин. Травеститите – мъже,  обличащи се като жени, били добре известни на всички. Кинси и Бенджамин видели това като възможност да променят травестит физически, но много по-радикално от грим и дрехи. Те станали професионален екип в първия случай на това, което Бенджамин по-късно ще нарече „транссексуализъм“.

Бенджамин ангажирал няколко психиатри да преценят готовността на момчето за възможни хирургични процедури, които да феминизират вида му. Те не могли да постигнат единомислие за това дали такава операция е подходяща. Това не спряло Бенджамин. Той, на своя глава, започнал да предлага терапия с женски хормони на момчето. То обаче отишло за частична операция в Германия и така загубил всички контакти с него, правейки невъзможно продължението на начинанието си.

Трагичната история на близнаците Реймърс

Третият съосновател на днешното транссексуално движение е психологът д-р Джон Мъни, посветен ученик на Кинси и член на тима за транссексуално изследване, воден от Бенджамин.

Първият му случай на операция за смяна на пола се появил през 1967 г., когато канадското семейство Реймърс го помолило да поправи зле направеното обрязване на техния двегодишен син Дейвид. Без никакви медицински основания, Мъни се впуснал в този експеримент, за да се прослави и да даде тласък на теорията си за пола, без значение какви ще са последиците за детето.  


Мъни казал на обърканите родители, че най-добрият начин да осигурят щастието на Дейвид, е като променят по хирургичен път неговите гениталии от мъжки на женски и да бъде отгледан като момиче. Както много родители, и семейство Реймърс последвали наставленията на доктора – и Дейвид станал Бренда. Мъни уверил родителите, че той ще се адаптира към момичешката си същност и че никога няма да узнае разликата. Заръчал им да пазят това в тайна и те го направили – поне за малко.

Лекарите-активисти като д-р Мъни винаги изглеждат брилиянтни в началото – особено ако контролират информацията, която медиите разпространяват. Мъни играел умела игра на гоненица – от сорта на „хвани ме, ако можеш“. Той съобщавал на медиите и учените за успеха на промяната пола на момчето, като по този начин изграждал своята репутация на водещ експерт в новопоявяващото се поле на смяната на пола. 


Трябвало да минат десетилетия преди истината да излезе наяве. Всъщност „адаптацията“ на Дейвид била напълно различна от бляскавите репорти, съчинени от Мъни за вестникарските статии. До 12-годишна възраст Дейвид бил силно депресиран и отказвал да ходи на прегледи при Мъни. В отчаянието си неговите родители издали тайната и му казали истината. Като станал на 14 години Дейвид решил да претърпи отново промяна на пола и да живее като момче.

През 2000 г., вече на 35-годишна възраст, Дейвид и неговият брат-близнак най-накрая решили да разобличат сексуалната злоупотреба, която доктор Мъни им е причинил в кабинета си. Момчетата разказали за това как той ги снимал голи, когато били едва на 7 години. Снимките не били достатъчни за Мъни. Лекарят-педофил принуждавал момчетата на кръвосмесителни сексуални действия един с друг.
Последствията от злоупотребата на Мъни били трагични за момчетата; през 2003 г., само три години след публичното разказване за тяхното трагично минало, Браян, братът-близнак на Дейвид, умрял от свръхдоза. Малко след това Дейвид също извършва самоубийство. Най-накрая Мъни бил разобличен като мошеник, но това не помогнало на скърбящите родители, чиито близнаци сега са мъртви.

Разобличаването на фалшивите резултати и тенденции от изследванията на Мъни излезли наяве твърде късно и за хората, страдащи от полово разстройство. До тогава практикуването на хирургическата смяна на пола било добре установено, затова никой не се притеснил, че един от основателите й е дискредитиран.
 

Изследване на Джонс Хопкинс: Операцията не дава никакво облекчение

Доктор Мъни станал съосновател на една от първите полови клиники в САЩ към университета „Джонс Хопкинс“, където се практикувала хирургическа смяна на пола.
След като клиниката вече за няколко години изпълнявала операции, д-р Пол Макхъг, дирекорът на сектора по науката за психиатрията и поведението, искал повече от уверенията на Мъни за незабавния успех след операцията. Той се нуждаел от повече доказателства дали пациентите дългосрочно са по-добре след операцията.

Макхъг възложил задачата за изследване на последствията на д-р Джон Майер – председателят на половата клиника в „Хопкинс“. От лекуваните в клиниката Майер избрал 50 души, в това число такива, които са преминали през операцията за смяна на пола, и такива, които не са. Резултатите от това проучване напълно оборили твърдението на Мъни за добрите последствия от тази хирургическа намеса. Обективният доклад показал липсата на медицинска необходимост за тази операция.

На 10 август 1979 г. д-р Майер обявил резултатите: «Да твърдим, че този тип операция лекува психиатрично смущение, е неправилно. Вече имаме конкретно доказателство, че няма реална разлика в адаптацията на транссексуалния към живота по отношение на работата, образователни постижения, брак, социална стабилност.» По-късно той казал на „Ню Йорк Таймс“: “Аз лично чувствам, че операцията не е подходящото лечение на психиатричен проблем, и съм наясно, че тези пациенти имат тежки психологиочески проблеми, които не изчезват след операция“.

След по-малко от шест месеца половата клиниката на „Джонс Хопкинс“ затваря. Други подобни клиники в страната ги следват, спирайки напълно изпълнението на операции за полова смяна. Никъде не е съобщено за наличието на някакъв успех.
 

Резултатите от колежа на Бенджамин: Твърде много самоубийства

Не само клиниката на „Хопкинс“ съобщава за липса на резултати от операциите. По същото време сериозни въпроси относно ефективността на смяната на пола са повдигнати от партньора на Хари Бенджамин – еднокринологът Чарлс Ихленфелд.

Той работил с Бенджамин в продължение на 6 години. Инжектирал полови хормони на 5000 транссексуални. Ихленфелд шокирал Бенджамин като публично обявил, че 80 % от хората, които искат да си сменят пола, не биха го направили. Той казал: „Има твърде много неудовлетворени сред тези, които са преминали операцията … Твърде много се самоубиват.“ Ихленфелд спрял с инжектирането на хормони на пациентите, които страдат от полова дисфория, и си сменил специалността – ендокринология с психиатрия, за да може да предложи на такива хора правилния тип помощ, от която те реално се нуждаели.

След развитието в изследванията на „Хопкинс“, затварянето на самата клиника и предупреждението, отправено от Ихленфелд, защитниците на хирургията за смяна на пола се нуждаели от нова стратегия. Бенджамин и Мъни потърсили свой приятел – д-р Пол Уокър, хомосексуалист и транссексуален активист, за който знаели, че споделял тяхната страст да предлага хормони и операции. Била образувана комисия начело с д-р Пол Уокър, която да изработи стандарти на грижа за транссексуални, което помагало на техните планове. В комисията били: психиатър, активист-педофил, двама пластични хирурзи и уролог. Все хора, които ще се облагодетелстват от това да бъде възможна операцията за смяна на пола за всеки, който би искал. „Международните стандарти за грижа на Хари Бенджамин“ били публикувани през 1979 г. и това дало свежо ново начало на хирургията за смяна на пола.

Моето преживяване с д-р Уокър

Аз самият съм страдал много, за да установя пола си. През 1981 г. издирих д-р Уокър – човекът, написал стандартите за грижа, за да потърся помощ. Той ми каза, че страдам от полова дисфория. 

Две години след проучването на „Хопкинс“ и публичните изявления на Ихленфелд, които обръщат внимание на повишения риск от самоубийство, свързан с промяната на пола, Уокър, който е бил напълно наясно и с двата доклада, подписва моето разрешително за хормони и операция.
Под неговото ръководство аз преминах през операция за смяна на пола и заживях като жена – Лаура Дженсън, в продължение на 8 години. Накрая събрах кураж да призная, че хирургията не поправи нищо, само замаскираше и влошаваше дълбоките психологически проблеми.

Няма да е интелектуално честно да игнорираме фактите, че операцията никога не е била необходимата медицинска процедура за лекуване на полова дисфория, и че приемането на хормони може да е опасно. Днешните транссексуални активисти, потомци на Кинси, Бенджамин и Джон Мъни, поддържат жива практиката на ненужна медицинска операция за смяна на пола чрез контролиране на потока на публикуваната информация и смразяващите изследвания и лични истории на хора, които разказват за съжалението, нещастието и самоубийството, преживяно от преминалите през такава операция. Негативните последствия единствено са признати като начин да се обвини обществото за неговата трансфобия.

Транссексуалните клиенти, които съжаляват, че са поели по този път, често са изпълнени със срам и разкаяние. Тези, които съжаляват за решението си, нямат много голям избор къде да отидат в света, в който владее протранссекуалният активизъм. На мен лично ми отне години да събера кураж да се изправя и да говоря за съжалението си.

Само ми се искаше доктор Пол Уокър да беше задължен да ме информира за двете изследвания, когато се консултирах с него: хопкинското изследване, което показва, че хирургията не облекчава тежките психологически проблеми, и ихленфелдското наблюдение върху постоянното преобладаващо неудовлетворение сред транссексуалните и голямата склонност към самоубийство след хормоналната терапия и операцията. Тази информация можеше и да не ме спре от това разрушително решение, но поне щях да съм наясно с опасностите и болката, които предстоят.


Превод от английски: Асоциация Общество и Ценности

Източник: www.lifesitenews.com
ThePublicDiscourse.com