Идеологията на абсолютното самоопределение е станала свещена и неоспорима.
През 2002г. Белгия стана втората страна в света, след съседката си Холандия, която легализира евтаназията. През следващото десетилетие страната ни се превърна в жива лаборатория за радикална социална промяна. Сега е добър момент, заедно с много други страни, които разискват узаконяването на евтаназията в момента, да се отдръпнем и да направим един обстоен преглед на резултатите.
През 2002г. Белгия е управлявана от коалиция на либерали и социалдемократи. Малко по-консервативните християндемократи отпадат. Поради сливането на синьото като цвета на либералите и червеното- цвета на ляво ориентираните социал-демократи, пресата нарече коалицията „лилавата коалиция”.
Християндемократите получиха слаба представа за евтаназията, но бяха в опозиция. Лилавата коалиция използва възможността да приеме евтаназията, въз основа на становището, че личността винаги трябва да има „свободен избор” да сложи край на живота си. В името на неограниченото личностно самоопределение левите и десните постигнаха съгласие.
Според текста лекарите могат да помагат на пациенти в случаите, в които пациентите свободно изразят желание да умрат, защото са неизлечимо болни и страдат от непоносими болки. Необходимо е пациентът да се консултира с втори независим доктор; при други заболявания независим психолог трябва да одобри решението. На практика обаче е неуместно да се говори за независим специалист. Белгия е малка страна и е лесно да се намери „услужлив” лекар.
Някои от последните случаи със сигурност ни показват, че правото на евтаназия променя драстично из основи белгийското общество. Миналата година двама глухи братя близнаци на 45 години не понасят мисълта, че ще ослепеят, и се подлагат на евтаназия. Лекарите одобряват тяхното искане, понеже „няма за какво да живеят” така или иначе. Според лекаря, който е сложил смъртоносната инжекция, това не било „чак толкова голяма работа”.
Друг случай: 44-годишна жена с хронична анорексия се подлага на евтаназия. Освен това 64-годишна жена, страдаща от хронична депресия, прие евтаназия, без да бъдат уведомени близките й. Лекарите защитават решенията си, като обясняват, че тези редки или извънредни случаи са законни, тъй като всички законови условия са спазени.
Евтаназията се превръща от медицинска възможност в идеология. Белгийските лекари, изпълняващи евтаназия, дори вярват, че са много хуманни, защото освобождават хората от техните мъки. Фундаменталните хуманисти стигат и по-далеч, като описват евтаназията като краен акт на самоопределение. Мнението на семейството на пациента няма каквато и да е тежест. Лекарят е упълномощен да даде на майката на семейството смъртоносната инжекция, без да предоставя на децата й каквито и да било обяснения. Евтаназията се представя като „красив” и позитивен начин да умреш. Лекарите трансплантират органи от пациента. (Според някои по този начин пациентът прави живота си значим.) Не след дълго законът може да позволи и деца и пациенти с деменция да бъдат подлагани на евтаназия.
От 2002г. опоненти на закона, като нас, са маргинализирани като твърди и безсърдечни консерватори, които се чувстват неудобно в пост-модерно, плуралистично и прогресивно общество като Белгия.
Християндемократите опровергаха своите традиционни ценности и подкрепиха закона (1). Да се задават въпроси стана табу, защото абсолютното право на индивида може да бъде нарушено.
Все още има някои критици извън католическата църква. Белгийският философ Herman De Dijn е открит опонент. Той описва Белгия като „сантиментално общество”, в което традиционните ценности са драстично намалени и заменени от субективни предпочитания.
Сантименталното общество вече не се вписва в други етични ценности освен онези, които са свързани с търсенето на личностно щастие (да бъда независим и никой да не ми вреди) (2). Хората се отказват от обществено отговорните и моралните институции и се впускат в търсене на изцяло индивидуално благосъстояние; взаимозависимостта и взаимосвързаността като ценности биват игнорирани.
Херман Де Дижн (Herman De Dijn) смята, че в това се крие същината на проблема. Човешкото същество не е купчина индивидуални чувства, мнения и предпочитания, а е част от вид, съставна част на човечеството, жизненоважно звено в моралната екология, където всеки човек има уникална символична стойност. Уважението на човешкото достойнство включва не само уважението на личния избор, но също и взаимовръзката с любимите хора и обществото.
Привържениците на евтаназията отрекоха тази светска критика като пагубно влияние от католическата църква.(3) И това въпреки че идеологията им за абсолютното самоопределение стана толкова силна, че се превръща в теология, достигайки почти религиозен фанатизъм. Изобретени бяха утешителни символи и ритуали за изразяване на тези им вярвания. Самоопределителна карта съдържа последното желание на пациента, така че социалните служби знаят какво да предприемат при неизлечимо заболяване. Има центрове, където хората могат да попитат как може да се осъществи евтаназия. Съществува индоктринация в идеологията за самоопределение за лекари и доброволци, които носят своите сертификати, упълномощяващи ги да изпълняват евтаназия, като почетен медал.
Въпреки всичко, ние се надяваме. Със сигурност трябва да има начин да убедим белгийското общество, че нещо е ужасно, ужасно сбъркано, когато политиците разискват дали родителите могат легално да убият децата си. Това не е нито хуманно, нито научно. Няма научна скала на непоносимо страдание. С усъвършенстването на болкоуспокояващите средства, евтаназията дори не е необходима.
Ключовото прозрение на зеленото движение е, че всички живи същества са свързани помежду си – дори и ние хората. Особено ние хората. Работата на политиците е да защитят тази свързаност. Иначе защо родителите трябва да се грижат за техните зависими деца? Защо децата трябва да се грижат за зависими родители? В момента, в който загубим чувството, че всеки един от нас е свързан с другите с невидими връзки на общение, ще стигнем дотам, че ще започнем да убиваме всички онези, които са в тежест на обществото. А рано или късно всеки от нас ще бъде тежест.
Евтаназията не заплашва религиозни догми. Църквите ще съществуват независимо какво се случва в болниците и старческите домове. Това, което ни застрашава, е хуманизмът. Вместо да ни направи силни и да ни свърже като братя и сестри, догмата на самоопределението ни разделя и ни поставя в сапунения мехур на изолацията. И след това ни предлага да ни убие – ако искаме. В днешна Белгия всеки един от нас е застрашен.
автори: Том Мортие и Стивън Бисмън
Tom Mortier и Steven Bieseman преподават в Leuven University College, в Белгия.
Бележки:
(1) Burms A. and De Dijn H., De sacraliteit van leven en dood, Pelckmans Uitgeverij nv, Kalmthout, (2011), S. 71-89.
(2) De Dijn H., Taboes, monsters en loterijen, Uitgeverij Pelckmans, Kapellen (2003), S. 23-25.
(3) Burms A. and De Dijn H., De sacraliteit van leven en dood, Pelckmans Uitgeverij nv, Kalmthout, (2011), S. 91-99.
Източник: http://www.mercatornet.com/articles/view/how_legal_euthanasia_changed_belgium_for_ever
