Наскоро се навършиха 28 години от първите демократични избори в България – тези за Велико Народно Събрание от 10 Юни 1990 г. Датата навява носталгия и поражда куп размисли – разбира се, само при тези хора, които принципно имат навик да мислят. Как стана така,
– че още първите ни демократични избори бяха фалшифицирани?
– че останахме единствената страна от бившия съветски блок, в която комунистите спечелиха тези избори?
– че т.нар. „преход“ беше режисирана постановка, чрез която ченгетата от ДС и партийните функционери си разпределиха заграбеното от БКП и станаха олигарси?
– че вече трийсетина години държавата се източва безогледно и безнаказано – чрез фалити на банки, руски монопол в енергетиката, абсурдни проекти като АЕЦ „Белeне“, крупни кражби на ДДС, всеобща кoрупция?
Не просто стана, беше планирано да стане. А всички ние го позволихме – било като съучастници, неволни или платени, или пък просто като апатични наблюдатели. Стигнахме нивото на послушно стадо, което приема всичко с безразличие, на страна, в която всякакво безобразие е възможно, където няма правосъдие, справедливост, реална свобода или морал.
Някога бяхме най-безличният сателит на СССР, неофициална 16-та република, възприела политиката на „снишаване“ и безприкословно подчинение. Страната, която никога не протестира срещу режима, както Полша, която никога не се разбунтува за свободата си, както Унгария и Чехословакия … И днес отново единствената страна от социалистическия лагер, която не отвори безусловно архивите на комунистическите тайни служби веднага след 1989 г., която не проведе незабавна лустрация и не ограничи достъпа на бивши ченгета от ДС до законодателната, изпълнителната и съдебната власт, а ги остави свободно да се подвизават в политическата, икономическата и обществената сфера. Резултатът: мафиотско-олигархична държава със задкулисно управление, служеща на чужди интереси, фасадна демокрация без същинска стойност, страна с частично емигрирало и частично оскотяло население. И, ако сме честни, не можем да обвиняваме никого за състоянието си – ние сме това, което сме избрали да бъдем. Всеки народ заслужава съдбата си, казва Монтескьо.
Какво можем да направим при това положение? Няма лесен път, има труден и по-труден. Трудният изход поне е прост – Терминал 2. Това е, към което държавата ни се опитва да подтикне всеки самостоятелен, предприемчив и образован българин. Защото от такива, смирен гражданин и правилен гласоподавател не става, те все ще мислят, говорят и бунят податливите. Тук е мястото да кажа, че ни най-малко не осъждам избралите този вариант – това е много разумен и прагматичен избор и, както вече споменах, никак не е лесен.
По-трудният път: да се опитаме да решаваме собствените си проблеми. Но на ЛИЧНА основа, с ЛИЧНА отговорност – единствено възможната промяна тук е отдолу нагоре. Не можем да говорим за морал и ценности в общество, където бившите ДС агенти са навсякъде – в правителството, парламента, съда и прокуратурата, медиите, образованието, църквата… Човек, доносничил срещу колегите и приятелите си, предавал близките си, служил на комунистическия режим, обявен официално за престъпен, да бъде днес ръководител, общественик, учител? – а ние свикнахме с този абсурд и вече дори не ни прави впечатление. Което също си е част от сценария.
Смеем ли лично да се изправим срещу пост-ДС системата? Бихме ли се осмелили да спрем да мълчим, да превъзмогнем апатията и егоизма си и да вземем отново активна позиция? Да изчистим първо собствените си организации, граждански и неправителствени, от хора с агентурно минало, а после и всички останали държавни институции? Под наш натиск, с наша инициатива, понеже ченгетата отгоре никога няма да го направят.
Утрешната ни реалност е резултат от собствения ни избор днес. А бъдещата България е сбор от състоянието на всички ни.
Радвам се да отбележа, че на 30 март т.г. Общото събрание на Асоциация oбщество и ценности прие допълнително изискване към членовете на Управителния съвет. За тях вече непринадлежността към бившите структури на комунистическата ДС се доказва с официална справка от Комисията по досиетата, а не просто с декларация, както е за редовните членове на Асоциацията. Един сигурен начин да се гарантира независимостта и морала на организацията. Бих бил щастлив да мога да кажа същото за всички други неправителствени организации, които са създадени с цел и имат кауза, а не просто усвояват средства на държавна хранилка.
Коментар от Христо Коцев,
член на Управителния съвет на Асоциация общество и ценности
