Изложението по-долу е във връзка с разширяване обхвата на Семейния кодекс в публикувания общ Законопроект за изменение и допълнение на Семейния кодекс, с вх. № 51-553-37-21 от 16.04.2025 г., обединяващ трите законопроекта за т.нар. споделено родителство.
Добавянето на „правото на личен и семеен живот“ в чл. 1, ал. 1 на Семейния кодекс буди сериозно безпокойство. Към момента същият урежда отношенията, основани на брак, родство и осиновяване, както на настойничество и попечителство. Добавянето на „правото на личен и семеен живот“ в предметния обхват на действащия Семеен кодекс:
- Противоречи на Конституцията и установения модел на семейството в Република България
- Създава правна основа за узаконяване на фактическото съпружеско съжителство и еднополовите съжителства и родителство
- Приравнява съжителствата с брака, което размива ключовото значение и роля на брака като институция;
- Създава риск за правата и най-висшия интерес на детето да има и да познава своите майка и баща
- Нарушават се систематиката на Семейния кодекс
- Нарушава се принципът на правната сигурност
- Не е необходимо, предвид че вече е защитено от Конституцията, международното и европейското право, пряко приложимо у нас.
Предложението за включване на „правото на личен и семеен живот“ в чл. 1 Семейния кодекс (СК) следва да бъде отхвърлено, тъй като нарушава систематиката на закона, нарушава се принципът на правната сигурност, създава правна основа за разширено тълкуване, включително за узаконяване на фактическото съпружеско съжителство и еднополовите връзки, противоречи на Конституцията и установения модел на семейството в Република България, нарушава правата и най-висшия интерес на детето. Подобна промяна не е необходима, предвид че правото на личен и семеен живот вече е защитено от Конституцията (чл. 32, чл. 5, ал. 4), вътрешното законодателство (СК чл. 3), както и от международното в чл. 8 от ЕКЗПЧОС чл. 8, а правата на децата и родителите са защитени и в момента, независимо от семейния им статус.
Разпоредбата на чл. 1 от Семейния кодекс (СК) определя предмета на семейното право като част от обективното право – тоест, регламентира обществените отношения, които възникват вследствие на брак, произход, родство и осиновяване. Към тях са добавени и институтите на настойничество и попечителство, които, макар да не са част от същинското семейно право, са включени в СК с оглед на законодателна икономия, тъй като създават отношения, близки до семейните. Тази разпоредба няма за цел да урежда общи правни принципи или конкретни субективни права, каквото е например правото на личен и семеен живот. Следователно чл. 1 от СК не въвежда субективни права, а очертава обхвата на семейното право като система от обществени отношения. В този контекст включването на конкретно субективно право в тази разпоредба би нарушило систематиката на закона, противоречейки на правната логика и утвърдения начин на структуриране на нормативните актове.
В същото време обаче тази промяна създава рискове в процеса на правоприлагане от тълкувания извън волята на законодателя като под обхвата на понятието „личен и семеен живот“ се включат фактическите еднополови съжителства/съюзи. Комисия за защита от дискриминацията бе категорична, че България не може да признае фактическото съжителство за хетеросексуални двойки, без да включи и хомосексуалните, предвид че противоречи на вътрешното и международно законодателство[1]. В същото време Европейският съд по правата на човека въз основа правото на личен живот в чл. 8 от ЕКЗПЧОС реши, че България следва правно да признае еднополовите съюзи (с решение на съда от 5.09.2023г. по делото Коилова и Бабулкова срещу България).
Изразените от вносителите мотиви, че тези текстове ще защитят правата на децата родени извън брак са неоснователни, предвид че и българското законодателство и Конституцията понастоящем осигуряват равна защита на всички деца и родители, независимо от семейния им статус.[2]
Конституцията на Република България определя брака като съюз между мъж и жена (чл. 46, ал. 1 КРБ). Това не е просто юридическа формулировка, а израз на конституционно приетия модел за семеен живот. Това е видимо ясно и не буди никакво съмнение и в практиката на Конституционния съд: „Конституционната уредба на брака е изградена върху разбирането за съществуването на два биологично определени пола – мъжки и женски. Определяйки брака като доброволен съюз между мъж и жена, Конституцията издига различния биологичен пол в императив към встъпващите в брак. Разбирането за брака като връзка между мъж и жена е вкоренено дълбоко в българското правосъзнание и в този смисъл е в основата на конституционната уредба.“ (Решение № 13 от 27 юли 2018 г. по конст. д. 3/2018 г.). Следователно всяка законова разпоредба, която може да разшири разбирането за „семейство“ отвъд този модел, би се оказала в противоречие с Конституцията.
Предлаганите промени в чл. 1 СК нарушават принципа на правната сигурност като основен принцип на правовата държава. Понятието „право на личен и семеен живот“ няма легално определение в българското законодателство и е отворено към много различни тълкувания, включително такива, извън установената у нас концепция за семейство (фактически съжителства, еднополови двойки, „алтернативни“ форми на родителство и др.).
Въвеждането му в чл. 1 на СК ще създаде несигурност относно приложното поле на закона и ще постави под съмнение това кои отношения се считат за „семейни“. Създава се опасност от противоречива съдебна практика. Подкопава се предвидимостта на правната уредба, в разрез с изискванията за яснота и стабилност на правната система, което е недопустимо особено в чувствителни области като семейните отношения.
Създаването на възможност за узаконяване на родителство в контекста на еднополови връзки, застрашава правата и висшия интерес на детето, поради това, че то е лишено от правото си да има и да познава и двамата си родители. Тези права са защитени в Хартата на основните права на ЕС (чл. 24 ал. 3) и Конвенцията за правата на детето (чл. 7 ал.1 и чл. 9 ал.3)[3]. Последната изрично признава правото на детето да поддържа лични отношения и преки контакти с родителите си редовно, освен ако това противоречи на най-добрия интерес на детето да запази своята самоличност, семейни връзки и да има контакт с родителите си. Съгласно действащото вътрешно и международно законодателство, както и утвърдената съдебна практика на българските съдилища, всички действия и нормативни промени, които засягат деца, трябва да бъдат оценявани през призмата на техния висш интерес. Това изисква оценка на средата, в която детето ще се развива — не само физически, но и емоционално, социално и ценностно. В контекста на предложените промени на Семейния кодекс, принципът за висшия интерес на детето следва да бъде ясно и приоритетно взет предвид като аргумент против подобна промяна.
Важно е да помним, че детето не е вещ, на която възрастните да имат право. Родителството не е право, а е дар и отговорност, която се гради върху приемането на детето и зачитането на неговите права и най-добрия му интерес. Детето е същество, със собствени права, вкл. правото да има и да познава своите майка и баща. Незачитането на правото на детето да има връзка с двамата си родители нарушава най-добрия му интерес и се отразява върху неговото израстване, емоционално и психично здраве и развитие.
Хетеросексуалните връзки се различават съществено от еднополовите, включително по техния репродуктивен потенциал. Именно поради тази обективна разлика, законът ги третира различно, отчитайки интереса на детето, както и дългосрочното благо и устойчивостта на обществото.
Използването на термините „родителство“, „семеен живот“ без наличието на правна дефиниция, както и приравняването на раздялата с развода[4] (в чл. 59, ал. 2) създават също предпоставка за легализиране на всички видове съюзи и средства за възпроизвеждане, в разрез с Конституцията и обществения ред.
Предложените промени се явяват троянски кон за редефиниране на брака и родителството. В тази връзка законодателят следва да защити естественото право на децата да имат и да познават своите майка и баща, като отхвърлите предложените промени, създаващи правна възможност за узаконяване на еднополовите съжителства и родителство.
[1] https://www.sva.bg/кзд-препоръчва-включване-на-еднополо/
[2] Конституцията на РБ, чл. 47, ал. 3 „Децата, родени извън брака, имат равни права с родените в брака.“ Семейния кодекс, чл. 2, ал. 2 „Децата, родени в брака, и децата, родени извън брака, имат равни права.“ Той регулира подробно установяването на произход (чл. 60–65), упражняването на родителски права, издръжката (чл. 139–152) и наследствените права — без разлика между брачни и извънбрачни деца. Закон за закрила на детето(ЗЗДет) чл. 3, ал. 2: „При осъществяване на закрила на детето държавата и обществото зачитат равенството на всички деца.“ Включва забрана за дискриминация по какъвто и да е признак, включително по семейно положение на родителите. Граждански процесуален кодекс (ГПК) – Процедурите по установяване на произход (чл. 329–333) и издръжка (чл. 329–331) не правят разлика между деца, родени в брак или извън него. Законът за наследството (чл. 5 и чл. 9) не съдържа разлика в наследствените права между брачни и извънбрачни деца — всички деца наследяват равни дялове. В Наказателния кодекс глава „Престъпления против брака, семейството и младежта“ няма разлика в защитата на децата според произхода им; например, престъпления като изоставяне, неплащане на издръжка, малтретиране — важат за всички деца (чл. 182, чл. 187, чл. 190-192). Закон за защита от дискриминация (чл. 4 ал. 1 и ал. 2)- забранява дискриминация на основата на „лично и обществено положение“, което обхваща и произхода от брак или извънбрачна връзка.
[3] В Хартата на основните права на ЕС чл. 24 ал. 3 се казва „Всяко дете има право да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с двамата си родители, освен ако това противоречи на неговия най-добър интерес.“ Конвенцията за правата на детето съдържа следното: „Детето се регистрира незабавно след раждането и има право от раждането си на име, на придобиване на гражданство, доколкото е възможно – да познава родителите си и да бъде отглеждано от тях. (чл. 7 ал. 1); „Държавите […] гарантират, че детето, което е отделено от единия или от двамата родители, има право да поддържа лични отношения и преки контакти с тях редовно, освен ако това противоречи на най-добрия интерес на детето.“ (чл. 9 ал. 3).
На международно ниво определението за родителство се основава на чл. 7 от Международната конвенция за правата на детето – двамата родители на детето.
[4] В предложението на ИТН чл. 59, ал. 2 започва проблематично, използвайки фразата „При раздяла на родителите…“. Българското законодателство, включително действащият Семеен кодекс (СК), семейноправната теория и съдебната практика, уреждат семейноправните отношения въз основа на брак, родство и осиновяване. Фактическата раздяла не е правно регламентирана у нас. Въвеждането на подобна уредба, приравняваща понятието „раздяла“ с развода в СК, ще отвори врата за узаконяване на фактически в т.ч. еднополовите съжителства у нас, което лишава децата от правото им да имат и да познават своите майка и/или баща. Това означава редефиниране на родителството и родството, което не трябва да допускаме.
Допълнителни бележки:
Според чл. 123 ал. 1 на Семейния кодекс, родителските права и задължения възникват от самия факт на родителството, независимо дали родителите са в брак или не. При развод, съдът изрично определя кой родител ще упражнява родителските права. При несключен брак и разделяне на родителите, ако нямат съгласие помежду си, това се урежда отново по съдебен ред. Съдът прилага едни и същи критерии: интерес на детето, стабилност, възможности и грижи – независимо от семейния статус на родителите.
Когато майката и бащата са вписани като родители в акта за раждане, няма разлика дали са женени или не – правата им към детето са еднакви по закон. Отделно ако не е вписан бащата в акта за раждане има процедури за припознаване и за доказване на бащинство, за да се ползва от законови родителски права. Узаконяването на института на фактическо съжителство, не защитава правата и интересите на децата. Той ще ги лиши от правото и възможността им да познават и да имат връзка със своите майка и баща, чрез узаконяване на еднополовите съжителства, което е неизбежно предвид приетото от страната ни законодателство.
Създаването на възможност за узаконяване на родителство в контекста на еднополови връзки, застрашава правата и висшия интерес на детето, поради това, че то е лишено от правото си да има и да познава и двамата си родители. Тези права са защитени в Хартата на основните права на ЕС и Конвенцията за правата на детето[2]. Последната изрично признава правото на детето да поддържа лични отношения и преки контакти с родителите си редовно, освен ако това противоречи на най-добрия интерес на детето. (виж още в допълнителните бележки по т.1)
Общото становище, което „Асоциация общество и ценности“ по трите може да видите оттук.
