ДО: НАТАЛИЯ КИСЕЛОВА, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА 51-во НАРОДНО СЪБРАНИЕ, КОМИСИЯТА ПО КОНСТИТУЦИОННИТЕ И ПРАВНИ ВЪПРОСИ, ВОДЕЩА, КОМИСИЯ ПО ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ И ОБЩЕСТВЕН РЕД, КОМИСИЯ ПО ДЕМОГРАФСКАТА ПОЛИТИКА, ДЕЦАТА И СЕМЕЙСТВОТО, НАРОДНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ ОТ 51-во НАРОДНО СЪБРАНИЕ, Изх. № 007/21.05.2025 г.
СТАНОВИЩЕ oт сдружение “АСОЦИАЦИЯ ОБЩЕСТВО И ЦЕННОСТИ”
относно обединения Законопроект за изменение и допълнение на Семейния кодекс вх. № 51-553-37-21 от 16.04.2025г., включващ ЗИД на СК № 51-454-01-54/20.12.2024г., внесен от Деница Сачева и група народни представители от ПП ГЕРБ-СДС, № 51-454-01-52/20.12.2024 г., внесен от Александър Рашев и група народни представители от ПП ИТН и № 51-454-01-50/19.12.2024г., внесен от Костадин Костадинов и група народни представители от ПП Възраждане
УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,
Сдружение „Асоциация Общество и Ценности“, вече 18 години, активно се застъпва и защитава правата и най-добрия интерес на децата, включително правото им да познават и имат връзка със своите родители. Научните изследвания подчертават уникалната роля на жената като майката и мъжът като бащата за създаването иразвитието на детето. Това ни мотивира да продължаваме да насърчаваме и отстояваме правата на децата и родителите, бракът и семейството.
Представяме на Вашето внимание становище по законопроекта за изменение и допълнение на Семейния кодекс с вх. № 51-553-37-21 от 16.04.2025г., включващо мнение и препоръки по текстовете на законопроект за изменение и допълнение на Семейния кодекс с вх. № 51-454-01-54, от 20.12.2024 г., внесен от Деница Сачева и група народни представители от ПП ГЕРБ-СДС, № 51-454-01-52/20.12.2024 г., внесен от Александър Рашев и група народни представители от ПП ИТН и № 51-454-01-50/19.12.2024г., внесен от Костадин Костадинов и група народни представители от ПП Възраждане, относно споделеното упражняване на родителските права.
I. Основни наблюдения във връзка с общия законопроект
- Създава се правна предпоставка за узаконяване на еднополовите съюзи и родителство
Предложението за включване на „правото на личен и семеен живот“ в чл. 1 Семейния кодекс (СК)следва да бъде отхвърлено, тъй като нарушава систематиката на кодекса, нарушава се принципът на правната сигурност, създава правна основа за разширено тълкуване, включително за узаконяване на фактическото съпружеско съжителство и еднополовите връзки, противоречи на Конституцията и установения модел на семейството в Република България, създава риск за най-висшия интерес на детето и освен това не е необходимо, доколкото правото на личен и семеен живот вече е защитено от Конституцията (чл. 32, чл. 5, ал. 4), вътрешното законодателство (СК чл. 3), както и от международното в чл. 8 от ЕКЗПЧОС.
Разпоредбата на чл. 1 от Семейния кодекс (СК) определя предмета на семейното право като част от обективното право – тоест, регламентира обществените отношения, които възникват вследствие на брак, произход, родство и осиновяване. Към тях са добавени и институтите на настойничество и попечителство, които, макар да не са част от същинското семейно право, са включени в СК с оглед на законодателна икономия, тъй като създават отношения, близки до семейните. Тази разпоредба няма за цел да урежда общи правни принципи или конкретни субективни права, каквото е например правото на личен и семеен живот. Следователно чл. 1 от СК не въвежда субективни права, а очертава обхвата на семейното право като система от обществени отношения. В този контекст, изричното включване на конкретно субективно право в тази разпоредба нарушава систематиката и духа на закона, като противоречи на правната логика и на начина на структуриране на нормативните актове.
В същото време обаче тази промяна създава рискове в процеса на правоприлагане от тълкувания извън волята на законодателя, като под обхвата на понятието „личен и семеен живот“ се включат фактическитееднополови съжителства/съюзи. Комисия за защита от дискриминацията бе категорична, че България не може да признае фактическото съжителство за хетеросексуални двойки, без да включи и хомосексуалните, предвид че противоречи на вътрешното и международно законодателство[1]. В същото време Европейският съд по правата на човека въз основа правото на личен живот в чл. 8 от ЕКЗПЧОС реши, че България следва юридически да признае еднополовите съюзи (с решение на съда от 5.09.2023г. по делото Коилова и Бабулкова срещу България).
Конституцията на Република България определя брака като съюз между мъж и жена (чл. 46, ал. 1 КРБ). Това определение, залегнало във върховния закон на страната, представлява израз на конституционната идентичност на България. Тази идентичност изпълнява гарантираща функция – тя защитава ценностното ядро, прието от конституционната общност, което следва да остане неприкосновено и да не бъде подменяно под влиянието на наднационалното европейско право. Конституционната уредба на брака не е просто формална юридическа конструкция, а израз на ясно дефиниран, конституционно установен модел на семеен живот в страната. Това тълкуване е потвърдено и в практиката на Конституционния съд на Република България:
„Конституционната уредба на брака е изградена върху разбирането за съществуването на два биологично определени пола – мъжки и женски. Определяйки брака като доброволен съюз между мъж и жена, Конституцията издига различния биологичен пол в императив към встъпващите в брак. Разбирането за брака като връзка между мъж и жена е вкоренено дълбоко в българското правосъзнание и в този смисъл е в основата на конституционната уредба.“
(Решение № 13 от 27 юли 2018 г. по к.д. № 3/2018 г.)
Следователно, всяка законова разпоредба, която цели или допуска разширяване на понятието „семейство“ отвъд заложения в Конституцията модел, би била в несъответствие с основния закон и противоречаща на установената конституционна рамка.
Предлаганите промени в чл. 1 СК нарушават принципа на правната сигурност като основен принцип на правовата държава. Понятието „право на личен и семеен живот“ няма легално определение в българското законодателство и е отворено към много различни тълкувания, включително такива, извън установената у нас концепция за семейство (фактически съжителства, еднополови двойки, „алтернативни“ форми на родителство и др.).
Включването на тази формулировка в чл. 1 от Семейния кодекс чл. 1 на СК би създало несигурност относно приложното поле на закона и би поставило под съмнение това кои точно отношения законодателят признава и отчита като „семейни“. Това би породило риск от противоречива съдебна практика, подкопавайки предвидимостта на действащата правна уредба. Подобна неяснота би била в разрез с принципите на правна яснота и стабилност – изисквания, които са особено важни в области от фундаментално значение за обществото, каквито са семейните отношения. Това не е просто недопустимо, а и потенциално опасно.
Създаването на възможност за узаконяване на родителство в контекста на еднополови връзки, застрашава правата и висшия интерес на детето, поради това, че ще бъде лишено от правото си да има връзка и да познава своите майка и баща. Тези права са защитени в Хартата на основните права на ЕС (чл. 24 ал. 3) и Конвенцията за правата на детето (чл. 7 ал.1 и чл. 9 ал.3)[2]. Последната изрично признава правото на детето да поддържа лични отношения и преки контакти с родителите си редовно, освен ако това противоречи на най-добрия интерес на детето да запази своята самоличност, семейни връзки и да има контакт с родителите си.
С предложените от ИТН изменения в чл. 59, ал. 2 на Семейния кодекс, в които се използва общият израз „при раздяла на родителите“, фактическата раздяла се приравнява на развод. По този начин се създава предпоставка за редефиниране на родителството и родството, което крие риск децата да бъдат лишени от правото си да имат връзка и да познават своите майка и/или баща[3].
Българското законодателство – и в частност действащият Семейен кодекс, семейноправната теория и съдебната практика – уреждат семейноправни отношения, основани на брак, родство и осиновяване. Въвеждането на регулация относно фактическата раздяла би наложило и нормативното уреждане на фактическото съжителство, което от своя страна неминуемо би повдигнало въпроса за признаване и на еднополовите съжителство и родителство[4].
2. Липсва определение за „споделено родителство“ и за „презумпция за споделено родителство“
В законопроекта терминът „споделено родителство“ се използва многократно, без обаче да бъде дадено неговото правно или терминологично определение. Това поражда редица въпроси, като например: Какво точно разбира всеки от вносителите на отделните законопроекти под „споделено родителство“?
Считаме, че е наложително въвеждането на ясно и недвусмислено определение на понятието „споделено родителство“. Българският законодател вече е уредил съвместното упражняване на родителски права, което по подразбиране предполага споделено родителство. Въпреки това липсва конкретна дефиниция за презумпция за споделено родителство – за разлика от ясно формулираната презумпция за бащинство (чл. 61, ал. 1 от СК). Без правна дефиниция, презумпцията за споделено родителство не може нито ефективно да се прилага, нито да бъде оборвана.
Предложената редакция в законопроекта не съдържа концепцията за споделена родителска отговорност – която следва да бъде в основата на родителските права и задължения – а по-скоро въвежда модел на повременно или поетапно родителство. Този модел цели балансиране на взаимните претенции на родителите, но не гарантира, че са защитени най-добрите интереси на детето.
3. Слива се разбирането за упражняването на родителските права с местоживеенето на детето
Съществува неяснота в направените предложения за изменения изразяваща се в сливане на разбирането на упражняване на родителските права и местоживеенето на детето. Към настоящия момент, в действащия СК българският законодател ясно е разграничил упражняването на родителските права от въпроса за местоживеенето на детето, правилно отчитайки широкия спектър от многообразни житейски ситуации в обществото. В предложения общ вариант на ЗИД на СК неправилно се поставят в един общ институт упражняването на родителските права (което е по презумпция уредено в закона като споделено) и определянето на местоживеенето на детето. В този смисъл, считаме, че съществува неяснота по въпроса, какво точно визират вносителите под „споделено родителство“.
4. Опасност от поставянето интереса на родителя пред този на детето
Със задължаването на съдебните състави да прилагат служебно презумпцията за споделеното родителство, законодателят би нарушил основополагащ принцип в гражданския процес, а именно правото на съдът като правораздавателен орган и гарант на детския интерес да постановява решения при анализ и съобразяване на доказателствата по делото и при отчитане на вътрешното си убеждение.
Пример за пренебрегването на най-добрия интерес на детето се наблюдава в предложението за въвеждане на задължение на съда при служебно налагане на „споделено родителство“ да не отчита като определящи фактори възрастта му и географската отдалеченост на родителите и много други важни фактори. Така формулирано предложението ясно демонстрира намерението на вносителите да приоритизират нормативно „равнопоставеността“ на правата на родителите пред интереса на детето и неговите нужди.
5. Проявяването на родителския капацитет с оглед интереса на детето
Считаме, че гарант при съобразяване на най-добрият интерес на детето при разглеждане на въпроса за „споделеното родителство“ е не просто родителският капацитет, а неговото проявяване. В понятието „интерес на детето“ Върховният касационен съд е приел, че се включва необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици и подготовка за справяне с житейските задачи. В това понятие влизат и материалните интереси на детето – обезпечаване на жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство и др. Решаващо значение за интересите на детето има цялата съвкупност от интереси; не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай[5].
Съдът следва да бъде задължен да взима предвид при разглеждането на въпроса за „споделеното родителство“ обстоятелствата, посочени и в чл. 59, ал. 4 СК – конкретното проявление на възпитателски качества и ценности на родителите, които чрез примера си ще създават нравствени добродетели в децата си. В този смисъл всяка проявена от родителите антиобществена проява е лош пример за децата, т.е. явява се пречка за предоставяне на родителските права. Съдът следва да вземе предвид проявените лични грижи и отношение към децата; изявената на дело готовност да отглеждат и възпитават децата си; привързаността на децата към родителите; полът и възрастта на децата; социалната среда, в която ще живеят децата, жилищно битовите условия и пр. фактори от значение за бъдещото им пълноценно развитие. При решаване на въпроса за родителските права съдът следва да съобразява и установените отношения между родителите и доколко те не пренасят върху децата личните си проблеми; доколко не препятстват контактите между детето и другия родител, вкл. чрез създаване на психологически прегради; доколко във взаимните си отношения проявяват щадящо отношение спрямо неукрепналата детска психика.
От значение са създадената привързаност към значимите за него възрастни, разполага ли родителят с помощта на трети близки за детето лица, на които при нужда може да разчита. Децата имат интерес упражняването на родителските права да бъде възложено на този родител, който е по-способен да полага грижи както за бита, така и за тяхното добро възпитание и изграждане като личности, като при деца в ранна възраст родителския капацитет се проявява в полагане на грижи за отглеждане на детето в подходяща среда, създадената емоционална връзка и чувство за сигурност, с позитивно участие във формиране личността на детето. При критериите комплексно се съобразяват всички предпоставки за отглеждане и възпитание[6]. Проявената готовност да се отглеждат и възпитават децата не само декларативно, но и като поведение, е указание за степента на загриженост за тях. ППВС № 1/12.11.1974 г. задължава съдилищата да изясняват действителните отношения относно децата. Показател за осъзнаване и поемане на съответните отговорности като съдържание на родителския дълг са реално полаганите конкретни грижи в най-добър интерес на детето.
II. Анализ на предложенията и препоръки по всеки от трите законопроекта
Разводът и родителските права
Съгласно българското законодателство, основанията за развод са конкретни житейски факти, които са довели до прекратяване на брака и които дават право на компетентния орган да постанови развода. Действащатанормативна уредба регулира въпроса за съвместното упражняване на родителските права при развод по взаимно съгласие. В този случай родителите, чрез взаимни отстъпки и разбирателство, постигат споразумение относно режима на родителските права, което съдът може да одобри, ако то отговаря на най-добрия интерес на детето.
Предложенията за включване в законодателството на възможността съдът да постанови съвместно упражняване на родителските права при развод по исков ред изискват задълбочен и критичен анализ. При анализа на така предложените текстове следва да се съобразят следните обстоятелства, а именно:
Действащата правна уредба регламентира упражняването на родителските права при развод по исков ред в случаите, когато родителите не са постигнали споразумение. При развод поради непоправимо разстройство на брака (чл. 49, ал. 1 от Семейния кодекс), основната задача на съда е да установи дълбокото и непоправимо разстройство на брака.
В този случай се счита, че бракът е дълбоко разстроен, когато той е лишен от съдържанието, дължимо съгласно закона и морала. Ако преобладаващата част от необходимото поведение в брака липсва, може да се направи извод за дълбоко и непоправимо разстройство. Законът не посочва конкретните житейски факти, довели до разстройството, тъй като един и същ факт може да има различно отражение в различни семейства. Оценката винаги трябва да се прави с оглед на съвкупността от обстоятелства и тяхното въздействие върху брачната връзка.
Дълбокото разстройство на брака представлява оценъчна категория, извеждана от съда въз основа на конкретни факти за отношенията между съпрузите. То обаче не е само абстрактна оценка, а реално състояние на брачната връзка, което може да бъде обективно установено. Българският законодател насърчава запазването на брака, поставяйки изискването за прекратяването му само при наличието на непреодолими пречки и сериозно неразбирателство между съпрузите. Именно поради факта, че съпрузите не се разбират, те не биха могли да продължат да съжителстват заедно, нито биха съумели да си съдействат по взаимното упражняване на родителските права.
Споделеното родителство, съгласно настоящия законопроект, предполага постоянно сътрудничество и непрестанна комуникация между родителите, които иначе не са могли да съжителстват заедно и са пристъпили към процедура по разтрогване на брачната връзка. Законодателят е приел подход, съгласно който основание за разстройството на брачната връзка е неразбирателството в такава степен, че съпрузите не съумяват да се споразумеят, а преминават на фаза „съдене“. В бракоразводния процес по исков ред, двамата съпрузи съзнателно не желаят да съдействат поради крайната нетърпимост, която имат един към друг. Именно в едни обтегнати до такава степен взаимоотношения, в които се отказва диалог между двамата съпрузи/родители и респективно се отхвърля идеята за развод по взаимно съгласие, е разумно да се постави въпроса – как и до каква степен би могло споделено да се упражняват родителски права между двама души, които съзнателно са избрали съдебния път като единствен вариант за прекратяването на брачната връзка? Вероятно за да насърчи постигането на споразумение за съвместно родителство между родителите, с оглед интереса на децата им в подобни ситуации, е тълкувателно решение №1/2016г., от 03.07.2017г. на ВКС по повод противоречивата практика по въпроса. С него съдът постановява, че родителските права могат да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че се постигне споразумение по упражняването им.
При развод иницииран по исков ред, съпрузите съзнателно отказват диалог. Това обаче е възможност, която не следва да бъде отнемана на родителите, които търсят разрешение на въпроси свързани с домашно насилие под каквато и да е форма, както и при липса на интерес от страна на брачния партньор към семейството и децата. В такива случаи, трябва да остане възможността „изправният“ родител, в хода на процесуалното доказване, да защити децата и техния най-добър интерес.
1. Анализ на предложенията и препоръки по Законопроект за изменение и допълнение на Семейния кодекс № 51-454-01-54/20.12.2024г., внесен от Деница Сачева и група народни представители от ПП ГЕРБ
1.1. Чл. 59, ал. 2 от СК: В ал. 2 се предлага съдът, като решаващ орган, да определи съвместното упражняване на родителските права, когато и двамата родители изрично заявят желание за това. Този подход е сравнително умерен, тъй като съдът ще се произнесе в отговор на молба от родителите (дори ако те го правят поотделно), относно желанието на всеки от тях да упражнява родителските права.
Овластяването на съда с такова правомощие трябва да бъде внимателно разгледано, тъй като в бракоразводния процес въпросът за родителските права и тяхното упражняване неизбежно се обсъжда. По време на процеса всеки от родителите има възможност да заяви желание за упражняване на родителските права, като носи доказателствената тежест да убеди съда в своята способност и компетентност. Въпреки това, за да се осигури най-добрият интерес на детето, което е в центъра на такъв спор, законодателят трябва да установи задължителен минимум от критерии и обстоятелства, които съдът да разглежда служебно при решаването на въпроса за съвместното упражняване на родителските права.
Обстоятелства, които съдът трябва да отчете:
- Възрастта на детето: При решаване на въпроса за споделено родителство, съдът трябва да вземе под внимание възрастта на детето/децата, тъй като тя е ключов фактор за определяне на специфичните им нужди и нуждата от определен тип грижа. Също така, съдът трябва да прецени дали само един от родителите може да осигури адекватна грижа, съобразена с тези нужди. Интересите на детето и неговото развитие не трябва да бъдат жертва на родителските интереси. Например, ако детето е в много ранна и уязвима възраст, изискваща постоянна и непрекъсната грижа, особено от майката, съдът трябва да отчете този фактор.
- Компетентността на родителите: При определяне на режима на родителски права, съдът трябва да вземе под внимание компетентността, качествата и подготовката на всеки от родителите да упражнява родителските права и да се грижи за детето. Това е необходимо, понеже намерението на родителя да поеме самостоятелна грижа за детето не винаги отразява неговата реална подготовка и информираност по въпроса. Въпреки, че съдът не е задължен да следва експертното становище на Агенцията за социално подпомагане, той следва да назначи такова и да обясни в мотивите на съдебното решение защо приема или отхвърля експертното становище.
- Период: В текущия законопроект не е посочен конкретен период, за който съдът ще постанови споделено упражняване на родителските права. Въпреки че този подход осигурява известна гъвкавост, законодателят трябва да предвиди механизъм, който да позволява на всеки от родителите да поиска промяна на установеното съдебно решение в кратки срокове, ако възникнат нови обстоятелства, налагащи корекция в режима на упражняване на родителските права.
- Застрашаване на живота и здравето на детето: В предложения законопроект вносителите не са отделили достатъчно внимание на гарантирането на сигурността на детето при условие, че съдът постанови споделено упражняване на родителските права. Всеки съдебен акт, взет в най-добрия интерес на детето, следва задължително да включва в мотивите си подробен анализ на сигурността на живота и здравето на детето, за което се води спор за родителските права.
В тази връзка считаме, че законодателят трябва да задължи съда, при служебно постановяване на споделено упражняване на родителските права, да отчете следните фактори: здравословното състояние на детето, способността на двамата родители да осигурят здравето на детето в съответствие с медицинските стандарти, наличие на здравословни проблеми у детето, подходящи условия за отглеждане на детето от страна на родителите, както и други свързани обстоятелства.
- Домашно насилие: Предложеният законопроект не обръща достатъчно внимание на проблема с домашното насилие. В бракоразводния процес по чл. 49 от СК (развод поради непоправимо разстройство на брака), съдът трябва да вземе предвид всички наведени твърдения за домашно насилие, както и висящи производства по ЗЗДН при разглеждането на въпроса за родителските права.
Домашното насилие, дори когато не е насочено директно към детето, застрашава неговото физическо и психическо здраве. В този контекст, считаме, че ако в бракоразводния процес се наведат твърдения за домашно насилие, съдът следва служебно да откаже споделено упражняване на родителските права.
При наличие на твърдения за насилие в дома, съдебният състав следва да приложи разпоредбите на ЗЗДН и да постанови временни мерки, осигуряващи безопасността на детето. Това може да включва временно настаняване при друг родител, роднини или в краен случай в дом за резидентна грижа.
Също така, в случаи на неоснователни обвинения за домашно насилие, родителят, който ги отправя и не може да ги докаже, трябва да понесе санкции, като например поемане на съдебни разноски или ограничаване на родителските права за определен период. Така ще се намали злоупотребата с процесуални права в бракоразводните дела.
- Желанието на детето: При разглеждане на въпроса за съвместно упражняване на родителските права, съдът трябва да вземе предвид и желанието на детето, особено когато то е навършило 10 години, съгласно чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето. Детето, като основно засегнато от развода, има право да изрази своето мнение. Защитата на най-добрия интерес на детето включва не само преценката на родителите, но и вземане предвид на желанията и възприятията му. В този смисъл, при условията на предложения нов чл.59 ал.2 СК, съдът следва служебно да определи изслушване на детето ако то е навършило 10 години, а ако не е– по негова преценка.
- 2) Чл. 59, ал. 3 във връзка с ал. 2 СК: В предложения Законопроект не са включени ефективни механизми за гарантиране на спазването на съдебния режим на споделено родителство, както и на режима по чл. 59, ал. 3 СК. Законодателят трябва да вземе под внимание, че най-добрият интерес на детето, както и неговото здраве и живот, не могат да бъдат осигурени без работещи и бързи механизми за контрол. Трябва да се предвидят санкции за неспазване решенията на съда. Без реални наказания, тази разпоредба ще остане неефективна и няма да може да изпълнява целта си.
- Чл. 127а СК: Считаме предложените изменения по отношение на пътуванията на детето извън страната, както и отпадането на нотариално завереното разрешение за напускане на страната от детето, за удачни и подкрепяме тяхното включване в чл. 59 и чл. 127 СК
2. Анализ на предложенията и препоръки по Законопроект за изменение и допълнение на Семейния кодекс, внесен от Александър Рашев и група народни представители от ПП ИТН и № 51-454-01-50/19.12.2024г
2.1. Създава се предпоставка за редефиниране на брака и родителството
Промени в чл. 1 на Семейния кодекс
Добавянето на „правото на личен и семеен живот“ в чл. 1, ал. 1 на Семейния кодекс буди сериозно безпокойство. Това право вече е гарантирано от Конституцията и неговото повторно регламентиране в Семейния кодекс ще създаде правна предоставка за:
- Узаконяване на фактическите съжителства, включително еднополовите и еднополовото родителство;
- Приравняване на съжителствата с брака, което размива ключовото значение и роля на брака като институция;
- Нарушаване на правата на детето да има и да познава своите майка и баща.
2.2. Предложение за нов чл. 58а
Ненужност на ал. 1-3
Предложените алинеи дублират съществуващи положения в семейноправната теория и съдебната практика.
Липса на защита на най-добрия интерес на детето в ал. 4
Принудителното споделяне на равни периоди от време (или на не по-малко от 127 дни в годината) изисква родителите да изготвят споразумение относно режима на лични отношения, пътувания, издръжка и др. При липса на съгласие съдът трябва да се произнася в най-добрия интерес на детето (както е предложено в чл. 59, ал. 3). В предложеният текст обаче:
- Не се отчитат важни фактори като възрастта на детето, желанието му (особено в тийнейджърска възраст), родителското отчуждение или липсата на капацитет на родител;
- Не се уточнява кой орган ще определя дали даден родител представлява заплаха за детето и на каква основа.
2.3. Изменения на чл. 59
Проблеми с ал. 2
Алинеята започва проблематично, използвайки фразата „При раздяла на родителите…“. Българското законодателство, включително действащият Семеен кодекс (СК), семейноправната теория и съдебната практика, уреждат семейноправните отношения въз основа на брак, родство и осиновяване. Фактическата раздяла не е правно регламентирана у нас. Въвеждането на подобна уредба, приравняваща понятието „раздяла“ с развода в СК, ще отвори врата за узаконяване на фактически в т.ч. еднополовите съжителства у нас, което лишава децата от правото им да имат и да познават своите майка и/или баща. Това означава редефиниране на родителството и родството, което не трябва да допускаме.
Действащата нормативна уредба вече предвижда възможност за съвместно упражняване на родителски права в контекста на развод по взаимно съгласие. При този режим родителите могат да постигнат споразумение чрез взаимни отстъпки, което впоследствие се одобрява от съда.
Предложението за задължаване на родители в случай на фактическа раздяла, а не развод, да постигат споразумения относно отглеждането на ненавършилите пълнолетие деца с нотариална заверка, без съдебно утвърждаване, буди сериозни притеснения:
- Липса на регулация за фактическото съжителство
Фактическите съжителства не следва да бъдат обект на правна регулация. Налагането на задължение за постигане на споразумение при всяка раздяла на родители, които не са в брак, е непрактично. Такива двойки могат да се събират и разделят неограничено, без намеса на държавен орган, какъвто е съдът. Това задължение би довело до административна и финансова тежест, обслужвайки основно интересите на нотариалната камара.- Липса на гаранция за интереса на детето
Въпросът кой ще защитава интереса на детето при подобни споразумения остава нерешен. Нотариусите не са държавни органи и не разполагат със законово правомощие да гарантират правния и личния интерес на детето. Подобна регламентация би била в противоречие с европейското законодателство, което поставя защитата на децата като основен приоритет.
- Липса на гаранция за интереса на детето
Неяснота в ал. 4
Текстът не пояснява дали се визира споделено родителство при развод по исков ред или при фактическа раздяла. В контекста на развод поради непоправимо разстройство на брака, при който отношенията между съпрузите са крайно влошени, съдът следва да постановява споделено родителство след предварително споразумение, в което разногласията са били разрешени.
Липса на гъвкавост в чл. 4, ал. 6
Съдът трябва да взема предвид фактори като: възрастта на детето, географската отдалеченост на местоживеенето на родителите, техните конфликти, волята му, особено когато то е в юношеска възраст при постановяване мерките по съвместно упражняване на родителските права, с оглед най-добрия интерес на детето, когато липсва споразумение между родителите.
В предложения ЗИД на СК се прави предложение за въвеждане на презумпция за „споделено родителство“, но липсва дефиниция за това понятие. Това е съществен пропуск, който затруднява прилагането на закона и може да доведе до противоречива съдебна практика. Предлагаме този пропуск да бъде коригиран чрез изработването на ясна дефиниция за „споделено родителство“.
Опасности в чл. 4, ал. 7
Определянето на задължителен минимален период за престой на детето при всеки от родителите не отчита възможността единият родител да няма капацитет или да не в състояние да се грижи за детето. Това може да застраши стабилността и сигурността в живота на детето, нарушавайки неговите интереси. Не е уточнено кой орган ще съблюдава за способността и капацитета на родителят да се грижи за детето.
2.4. Чл. 126, ал. 5
Разводът по исков ред предполага наличие на причини като неангажираност, домашно насилие или родителска отчужденост. Обвързването на правото на развод със задължение за равноправно време с детето може да компрометира неговите интереси.
Обръщаме се към Вас във връзка със законопроекта за изменение и допълнение на Семейния кодекс (вх. № 51-454-01-50, от 19.12.2024 г.), внесен от Костадин Костадинов и група народни представители, относно споделеното упражняване на родителските права.
3. Анализ на предложенията и препоръки на ЗИД на СК с вх. № 51-454-01-50/19.12.2024г., внесен от Костадин Костадинов и група народни представители от ПП Възраждане
3.1. Чл. 59, ал. 2 от СК:
Притеснително е, че в подробно изброените от вносителя категории, в списъка с обстоятелства, които ще определят преценката на съда при защита на интереса на детето не са споменати обстоятелства, които са от съществено значение за сигурността, живота и здравето на детето, за което се води спор за родителските права.
Такива обстоятелства са: здравословното състояние на детето, наличие на здравословни проблеми у детето, способността на двамата родители да осигурят грижа за здравето на детето в съответствие с медицинските стандарти, наличието на доказателства или наведени твърдения за домашно насилие, възрастта на детето (особено когато е новородено и в кърмаческа възраст), желанието на детето (неговото изслушване е задължително, когато е навършило 10 годишна възраст, съгласно чл. 15, Закона за закрила на детето) и други свързани обстоятелства.
В случай, че законопроектът бъде приет за гласуване, то законодателят обезателно следва да задължи съдапри служебно постановяване на споделено упражняване на родителските права, да отчете също изброените по-горе обстоятелства.
3.2. Чл.59 ал.3 СК:
Считаме, че налагането на задължителен минимум за контактите между родителите и детето е в най-добър интерес на детето, само когато този минимум е съобразен с ключови обстоятелства, които са от съществено значение за живота, здравето (физическо и психическо) и сигурността на детето, като предложените в точка 2.1.
Предлагаме определянето на режима на лични отношения да бъде резултат от индивидуална преценка на конкретния случай, което изисква съдът да прилага персонализиран подход при съставянето му.
3.3. Чл.59, ал.4 СК:
Вносителите не са уточнили какви точно случаи ще се квалифицират като „изключителни“. Това създава риск предложената разпоредба да бъде използвана за злоупотреба с целите на Закона за защита от домашно насилие от страна на родителите. (Например когато родители счетат, че постановения от съда режим не ги устройва те могат да започнат производство по Закона за домашно насилие, да пускат сигнали и това може да бъде счетено като „изключителен“ случай.)
Следва да бъде отбелязано, че в ал. 4, се допуска при констатирана необходимост от прилагане на защитни мерки съдът да може първоначално да определи по-кратък период на лични контакти, в който детето да се вижда с родителят, с което се застрашава сигурността на детето. Съдебният орган не следва да обслужва интересите на родителите за сметка на сигурността, здравето и интереса на децата.
Не са разгледани и ситуациите, в които, поради непредвидени обстоятелства, посочените в закона десет дни за контакти не могат да бъдат спазени от някой от родителите. Например, как ще бъде решен въпросът, ако детето е болно или настанено в лечебно заведение, но по график трябва да прекара определен брой дни при родителя в съответствие с режима на лични отношения? Ще се използва ли частен съдебен изпълнител за изпълнение на решението, по реда на чл. 528 от Гражданския процесуален кодекс? Тези неясноти и пропуски в разпоредбата правят текста неясен и уклончив.
Заключение
В предложения общ законопроект за промени в Семейния кодекс се съдържат редица неясни, спорни и концептуално необосновани текстове, някои от които противоречат на Конституцията и действащото законодателство. Част от предложенията, както бе посочено по-горе, поставят интересите на родителите пред основния принцип на семейното право – защита на правата и интереса на детето. Приемането им би задълбочило конфликтите между родителите и би създало сериозни рискове за физическото, психическото, нравственото и социалното развитие на децата.
С оглед на заявените от вносителите цели, смятаме за най-целесъобразно настоящият общ законопроект да бъде оттеглен и заменен с нов, изготвен на основата на правна яснота и съгласуваност с конституционните принципи. Необходимо е новият проект да защити реално правото на детето да поддържа връзка и с двамата си родители, без да се създават предпоставки за правно разширяване на понятието за семейство и родителство – чрез добавяне на субективни права (в чл. 1 СК), неясна терминология и чрез приравняване на фактическата раздяла с развода (в чл. 59, ал. 2).
Призоваваме Ви да вземете предвид изложените по-горе аргументи и препоръки при изготвянето на нормативен акт, който да отразява баланса между родителските права и най-добрия интерес на детето, като същевременно запазва конституционната рамка на брака и родителството в Република България.
С УВАЖЕНИЕ,
МИХАЕЛА ДЖОРГОВА, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СДРУЖЕНИЕ “АСОЦИАЦИЯ ОБЩЕСТВО И ЦЕННОСТИ”
[1] https://www.sva.bg/кзд-препоръчва-включване-на-еднополо/
[2] В Хартата на основните права на ЕС чл. 24 ал. 3 се казва „Всяко дете има право да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с двамата си родители, освен ако това противоречи на неговия най-добър интерес.“ Конвенцията за правата на детето съдържа следното: „Детето се регистрира незабавно след раждането и има право от раждането си на име, на придобиване на гражданство, доколкото е възможно – да познава родителите си и да бъде отглеждано от тях. (чл. 7 ал. 1); „Държавите […] гарантират, че детето, което е отделено от единия или от двамата родители, има право да поддържа лични отношения и преки контакти с тях редовно, освен ако това противоречи на най-добрия интерес на детето.“ (чл. 9 ал. 3).
На международно ниво определението за родителство се основава на чл. 7 от Международната конвенция за правата на детето – двамата родители на детето.
[3] Българското законодателство, включително действащият Семеен кодекс, семейноправната теория и съдебната практика, уреждат семейноправните отношения въз основа на брак, родство и осиновяване. Фактическата раздяла не е правно регламентирана у нас. Въвеждането на подобна уредба, приравняваща понятието „раздяла“ с развода в СК, ще отвори врата за узаконяване на фактически в т.ч. еднополовите съжителства у нас.
[4] Виж повече на стр. 12 от становището по предложението за промяна на чл. 59, ал. 2 от ИТН
[5] Решение № 67 ОТ 06.03.2015 Г. ПО ГР. Д. № 4648/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
[6] Решение № 70 ОТ 02.02.2024 Г. ПО ГР. Д. № 4628/2022 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС
